Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.11.2018 11:55 - Дрязгите между българите
Автор: qkatablogara Категория: История   
Прочетен: 6250 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 13.04.2019 10:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Дрязгите между българите

есе по народопсихология

използвана литература: "Българино, бъди” от проф. Минчо Драганов, „Психология на българския народ” от Тодор Панов           




  Да се твърди, че съществуват нации, чиито общества, са пълни с конформисти и в тях никога не са възниквали неразбирателства относно дадени проблеми, които постепенно са прераствали в конфликти и взаимна ненавист, би било наивно във всички очи освен тези на някой заслепен идеалист. Факт е обаче, че различните нации имат различно отношение към проблемите си, към себе си и към съседите си. Нещата които сближават едни, разграничават други, за това допринасят диференциите помежду им по отношение на: култури, ценностни системи, история и т.н. Но рядко се среща нация, която се самоунищожава, нация от предатели, мразеща себе си, нация, в която „държава” и „родина” са две, нямащи нищо общо, понятия, и където индивидуализмът е по-скоро на инат, отколкото свъран с лична амбиция, нация, която забравя националните си герои и се нуждае от припомнянето на тяхната епопея шест години след своето освобождение, нация като българската.     Според някои историци ние, българите, сме сред първите, приложили рецептата за самоунищожение. Почти сто години кутригури и утигури, начело с вождовете си Заберган и Сандилх, подкладени от коварната византийска дипломация, въпреки че били с общ произход и даже някога първите им вождове били двама братя, се вплели в междуособни битки. Постепенно така се разпалили и озлобили, че за радост на византийците се съсипали напълно едни други. Древният историк казва, че се нападали дотогава, докато „двете племена загубили дори самото си племенно име”. Доказано е, че останките на тези племена постепенно се претопили сред българите и до нашите жили е достигнала тяхната кръв.     По този повод много хора се бяха уплашили, че в края на 1989г ние тръгваме да изпълняваме доказаната рецепта за самоунищожение. Е, не се стигна до гражданска война, но се оформиха две непримирими политически общности, които не можеха да се дишат. Вълна на всеобща ненавист беше заляла цялата страна и настъпиха времена на взаимно блокиране и несъгласие с правилното и общополезното. Това даде принос за шеметното пропадане на икономиката и държавата, от което явно още не можем да се съвземем. И трудно бихме го сторили при условие, че скритият ни порив към самоунищожение продължава, рядко достигаме до консенсус, и ставаме все по-малки, и по-незначителни за света. Крайният ни индивидуализъм ни кара да желаем(съзнателно или не), да спорим на инат със съдбата си непрекъснато, да не се подчиняваме на никого и да не спираме, да се дразним взаимно, понеже рецептата за самоунищожение е заложена освен в историческото ни минало, също така и в гените ни. Има реална, почти неизбежна, опасност следващите поколения отново да водят още по-хладнокръвно „студена гражданска война” против широките слоеве на населението в името на своите упоритост, лукавщина и себичност, които пряко водят до ерозията на народния живот.    Тодор Панов пише, че изучавайки внимателно българите не може да се твърди, че имат психологическо сходство с другите славянски народи, на които с основание се приписват черти като: великодушие, сантименталност, оптимизъм и дори идеализъм. Неща, чужди на разсъдливите, апатични и алчни българи. Българинът е постоянно прикрит, материалистично настроен и като цяло нерелигиозен. Това се отнася, както за по-нисшето общество, така и за интелигенцията, неуважаваща и непознаваща уважение. Факт е, че българската литература е атеистична, рядко бива нравоучителна и оптимистична. Не са единични случаите на завист и интриги именно между културни дейци.     Българите са безнравствени, но за тях е много важно мнението на другите. Не обичат да се самоунижават пред някого, а ако все пак се изложат, както често става, гледат да обърнат нещата в атака към онзи, пред който са се унижили, или още по-добре към средата на живот, властта, църквата и много други морални стожери в други държави. Българинът не е самохвалко, а напротив той е в другата крайност, порицава злобно всичко свое и го поставя далеч под чуждото. А за ближния си би рекъл: „И аз няма да спечеля, но и него ще съсипя- на инат”.    Вярно е, че на Запад, в развитите страни, също се карат безпощадно. От друга страна една такава полемика би била полезна за  „здравословността и чистотата на обществения живот”, който да стане по-стабилизиран, сам да отсейва доброто и да събуди спящия морал. Но в тези страни има ограничители, които опазват надеждно националните интереси. И те там действат безотказно. Това са: съдебното преследване от надпартийни съдебни органи на антинационалните прояви, националното обществено мнение и пресата като изразител на това мнение, опазването на традициите в подобно отношение и поемането на отговорност и чувство за принадлежност към съответната нация. Докато у нас водещи формации не могат да овладеят нервите си или предпочитат да се оставят на течението, дразнейки останалата малка част от българите, които биват проактивни.     В книгата си Българино, бъди проф. Минчо Драганов описва отчуждението на българина, свеждайки го до нелицеприятно звучащото антибългаризъм, което най-лесно може да бъде описано като негативно отношение на българите към самите себе си, подмолно недоверие към всичко българско и най-вече държавната власт, неоправдана всеобща самозабрава, и висока критичност към околните(най-често към близките и дори семейството). Любопитен факт, който може да свидетелства за явлението е преброяването на населението в края на 1992 г. Тогава някои на майтап са се писали китайци, ескимоси, марсианци и др. Но извън кръга на шегата след прехода има безброй сериозни случаи на потъпкване на българските традиции и на промененото до неознаваемост светоусещане сред по-голямата част от сънародниците ни. Отличен пример още са интернет форумите и коментарите в различни сайтове, в които след ожесточена виртуална разправа накрая анонимен посетител заключва: „Типично българска работа! Да се плюете, вместо да общувате културно!”. Или: „Ето заради такива хора сме на такова дередже! И никога няма да се оправим!”. Сякаш той не е българин и от начина, по който е спорил с други някога, не са се отвращавали някои свидетели.     Българите не са единственият твърде песимистичен и нихилистично настроен народ с робска психика в света, но като че ли единствени се дразнят от себе си и имат слабо чувство за родина. Например типичният българин би казал, че не е патриот, само защото никой българин в днешно време не е патриот, а ако е, значи е побъркан националист. А ако пък каже, че е патриот, в следващото изречение ще тегли майна на държавата(нямаща нищо общо с родината) и на всички управляващи(които изглежда управляват и живота му), но не и на някой член от семейството, който се препитава в чужбина и оттам му праща пари. Изглежда, в главите си разделяме държавата на три- прекрасната природа, скапаните черногледи българи, към които, въпреки че ние също сме родени тук, не принадлежим и държавата, която не е наша, а на мутрите. Като че ли, мутрите са иманентни и не умират в престрелки на всеки няколко месеца. Раздуват се познатите работи, как само тук имало корупция по всички етажи, всяко нещо ставало с връзки и единствената алтернатива е била, е и ще бъде чужбина, но онази част на чужбина, където има най-малко българи бива за предпочитане. Мразим всички връзкари, а когато ние сме имали връзки за нещо си мълчим.     От десетилетия наред българинът е готов да се спречква за най-дребни неща, при това със съмнителна правота. Къде отидоха умереността, благоразумието и уважението към останалите? Зад усмивките се крият челюсти с остри зъби, готови да нападнат всичко движещо се в условията на ставащата все по-жестока бедняшка конкуренция. Понеже билият обездържавен с векове българин като човек-единица, докато си осгируява необходимото за оцеляването си се чувства прекрасно, горд и на място, но като човек член на общност все му е неловко и често бива нетолерантен към своите, ала безкрайно добронамерен към чужденците, циничен и лесно избухлив. Точно от тази странност в характера ни са се възползвали шпионите на времето и чуждите воиници, минаващи оттук, са могли да си правят каквото поискат, стига да не засегнат материалните интереси на българите, че тогава ставало лошо.    На раздразнителността, царяща сред повечето от нас, дори не искам да се спирам, защото всеки ден се сблъсквам с нея. В градския транспорт, ненавистта между съседите във входа на блока, липсата на уважение и неспазването на ред по улиците, както и многото хора, възползващи се от слободията, които забравят своите и не зачитат правата на другите. Помня глупавите спорове по време на събранията на входа, свиквани от домоуправителя ни. Те почти винаги се състояха в яростни обиди към съседите, решили да не присъстват и свършваха със смънкани лъжеобещания или със заключението, че нищо не може да се свърши при липсата на задружност, заинтересованост и инициативност сред живущите. При положение, че всеки стремително работи против тези неща и хората се поздравяват машинално само на празници.    Раздразнителността сред нас може да се оправдае и с това, че дълго сме живели в обстановка на несигурност от всякакво естество. И съответно сме приемали присърце възможните по време на криза посегателства: безнаказана клевета, пряка среща и афилиация с престъпници, кюпизъм и др. Нуждата да бъдем вечно на щрек, доведе до разклатеното ни психическо здраве, обтегна нервите ни, направи ни по-избухливи и ни ориса да търсим виновни и изкупителни жертви наоколо при всяка житейска и инстуционална несполука. Така се обособиха две зони на социална непоносимост- елитарната, където конфликтите бяха със символична дълбочина и тази на простолюдието, където конфликтите и в момента стават все по-опасни, подклаждат се отгоре и се изпъстрят винаги щом настане ново недоволство. В тази зона върху различните стари пластове „лумпенизация” се наслагва новата деморализация  и то с упоритост до нивото на обичайния инат, а и без да бъде исторически продиктувана, за разлика от предишните.    За повечето българи равенството и справедливостта се крепят на завистта и отмъщението. За тях равенството е взаимно задоволена завист, а справедливостта представя отмъщението като неободимото свещено възмездие. Разбира се, тези пъклени планове е по-добре да си останат скрити, защото ако бъдат научени от жертвата, то тя би се уплашила, понеже ще види истинското си лице в тях.     Бихме започнали да уважаваме другите като нас, ако се научим да уважаваме себе си, но уважението, както всички хубави неща изисква жертви, които егоцентричните интересчии, нямащи обективна самооценка, не биха поели. Странни, но често срещани сред болшинството от българите са следните реакции, ако някой е извършил нещо нередно се проявява разбиране, колкто и непростима да е постъпката- „Е, как няма да прави така като държавата е такава!”. А ако някой е извършил нещо редно, което почти веднага се определя като слагачество, го критикуваме, било то явно или скрито, дребнавото у нас почти винаги взима връх, когато нещо не ни угажда. Относно работа в екип просто е комично даже и да се помисли. За разлика от чуждестранните училища и университети нашите не изискват подобно нещо, а ако случайно трябва да стане не се получава като хората, т.е. не минава без пререкания, кой да е лидер и кой какво да върши, забавящи работния процес и прикриващи всеобщия мързел на участниците.    Портенето по ученически също е показателно за дрязгите помежду ни. Не търпим нечестното у другите, но параноичното ни его в прав текст ни диктува, че всичко освен нашето е неправилно. Надали традицията на портенето ще отмине, понеже тя както и повечето фактори, сформирали националния ни характер датира още от вековете робство, и е уплътнена от годините на тоталитарния режим през по-голямата част на миналия век. Но докато тогава до голяма степен е било разбираемо за оцеляването ни, сега целта му е съсипването на другите българи, с които връзката ни очевидно не е духовна, а етническа и културна, но ни се вижда само формална.    Всеизвестно е, че преходът досега не се е осъществил по най-желания начин и все още непрекъснато в каквото и да е естествсо се говори за „наши и чужди”. Началото на 90-те години българинът преминава през значителна криза на идентичност, пораженията, от която, вредят на функционирането на българската национална общност във всички естества, като най-вече в социално, инстуционално, демографско и не на последно място интелектуално. Кризата на идентичност трудно може да бъде преодоляна, защото не е единствената, а наличието й навярно е неизбежно в букета с четен брой цветя от други кризи, чиято цикликличност изцежда и последната капка останал оптимизъм на младите. Тези сурови фактори, при които съществуваме, ни водят или към самоограничения, или към самооплювания, стигащи в някои случаи до ръба на денационализацията и проявата на тъмните страни от националния ни характер.      Има българи, които въобще не се вписват в това описание, но те са толкова малко на фона на спорещите, че често се налага да избират страна, за да не останат в плашещата на пръв поглед социална изолация. Те също трябва да са или сини, или червени; или от Левски, или от ЦСКА; или граждани, или селяни; или националисти или глобалисти. Понеже на, изискващи позиция, обширни теми, но на тесни и задимени места, най-често се водят кавгите между българите. Другият тип (преобладаващите) са относно битовизми, които, случайно или не, понякога се преплитат и с глобалните теми, както например в повестта на Иван Вазов Чичовци.    Българинът е партизанин по душа, който съвсем съзнателно е готов да пренесе в жертва на партията не само своята чест, а също така и предполагаемата истина, интересите на народа, а защо не и родината даже. По думите на Тодор Панов: „Гдето има двама българи, там непременно има три партии”. Завистта при българина става причина за постъпки, които противоречат на представите на някои народопсихолози за неговия принципно толерантен характер. От завист той е готов да извърши спрямо своя съгражданин, познат или чужд човек, всевъзможни гадости, особено когато лицето го конкурира по неравния път до материален успех, който е решил да поеме вчера. При това положение няма място за пощада, а се редуват непрестанно клевети, интриги и злодеяния, имащи неясно начало и неизвестен край.    Причините за тази атмосфера вероятно се коренят освен в ставащото с година на година все по-несправедливо историческо минало и в до болка познатия, вече банално звучащ „балкански манталитет”. Смята се, че обликът на балканското мислене се очертава от сплетени на ниско, житейско ниво исторически комплекси и е изпълнен с дребни условности, водещи до абсурдната социална действителност, в която живеем. Създаването на балканския начин на мислене се вижда отстрани като едно изродено всекидневие, изпълнено с излишни страдания и обременено от рутини. Пред него цивилизованият свидетел най-често вдига рамене в знак на недоумение. Лукавият балкански ум е характерен със своето безсмислено упорство, водещо до озлобеност и безотговорност. Дребнавостта му води, най-вече до ежедневните спорове на битова основа и единствените радости, които изпитва са свързани най-вече с примитивни неща на материална основа.    Въпреки това и до днес се водят спорове, дали балканския характер не е мит, кой изобщо го е измислил и не е ли просто поредният предрасъдък. Според професор Минчо Драганов той се дължи на имперските традиции на Турция, които са наследени като „имперски надежди” и завоевателски стремежи у повечето от оформящите се на територията й местни нации. Например, гръцкото православие изродило се в гръцки национализъм още през 17-18 век. Българският агресивен национализъм през края на 19-ти и началото на 20-ти век, който не беше добре дошъл в страна с такъв голям етнически потенциал като нашата. Известни са още сръбските стремежи и националистически стратегии, свръзани с Македония и румънците с техните териотриални претенции, съобразяващи се със ситуацията. Тези съперничества освен до воини, довеждат до регионализъм, а и се отразяват на личностно ниво като вече изтълкуваните преди индивидуализъм, егоизъм и избухливост. И така става ясно, защо балканският манталитет не само че не е мит, ами се превръща в термин и нарицателно име. За балканските специалисти- учени, дейци на художествената култура, политици- балканските взаимоотношения и начин на живот са разбираеми и предвидими, и избягването на конфликти не би било невъзможно, ако жителите повярват в потенциала за напредък, който глобализацията им дава.     Западна Европа до средата на миналия век също е имала своите взаимни етнически предрасъдаци, жестока и нецивилизована конкуренция, и неоправдана междудържавна агресивност, затова би било приемливо да се каже, че балканският манаталитет е по-скоро темпорален проблем, засягащ особеностите на една отминаваща ера. И за съжаление балканските народи са по-изостанали от европейските във всяко отношение, освен във философстването, тъй че имаме основания да твърдим, че сериозните етнически дрязги все още изпълват полуострова ни, а европеизацията е започнала единствено на думи. Европеизация ще рече не само приобщаване, но и култивиране на изостаналите страни в някои аспекти, обаче без смяна на традициите, самобитността и чаровните прояви на националните характери. Съвсем на място тук би бил цитатът: „Балканите са място, където едно се говори, друго се прави, а трето се мисли.”- излязъл от устата на някой равнодушен британски наблюдател.     Друга причина, която допринася за балканския манталитет, а и вчастност за дрязгите между нас българите е типичната противоречива йерархизация на индивидуалната и груповата идентичност. Тя се дължи на конфликтите между общностите и институциите, на които субектът е член. Противоречиви постройки от институции, често пъти и изкуствени, създадени от менящите съотношенията си социални сили, могат да доведат до опълчване на нивата или позициите на отделния човек помежду им, но той за съжаление понася това неудобство без значителни съпротивления от своя страна. Не е за пренебрегване и прочутата балканска прикритост. Тя произтича от недемократичността на общинско и родово равнище, и дразни както нас, така и съседите ни. Хората се освобождават рядко от нея и то с цел дребни своеволия. Беднотията на Балканите също е сериозен проблем, ако не и по-сериозен от етно-културните и битово-социалните диференции. Бедността носи освен разбираемата донякъде дребнавост, също така редица негативни социално-психични последици и е главната причина, наред с историческото минало, за комплексираността на огромна част от жителите.    Българинът се отнася с безподобен стоицизъм към своето нещастие. Той не се отчайва, не пада духом, не хленчи и отстрани изглежда често безсърдечен. Това е признак на здрави нерви, за които хуните са допринесли. Нещастието, благодарение на основната черта на българския характер- ината, го пробужда и му напомня, че целите му трябва да бъдат постигнати и само разширява аспектите на желязната му упоритост, която много пъти в историческия му живот е оказвала ценни услуги нему. Понеже го е карала да постави новите основи на това, което неблагоприятните условия са разрушили. Българинът не познава бездействие и отчаяние и има силен характер, който го кара, спорейки с темперамент да отстоява своето, дори ако това значи самоунищожение.

Ал П


 



Гласувай:
0



Спечели и ти от своя блог!
1. raders - Прочетох малко от това нещо. Оби...
09.11.2018 14:41
Прочетох малко от това нещо. Обикновен патротизъм без основа. Всъщност, проблемът е фасулски елементарен: не се раждат деца. Жените стискат кълки и не искат да раждат. И това е нещото, което ще довърши българите, а не някакви други виновници. Не, че е кой знае каква загуба за човечеството, но загуба за самите българи. Ами майната им пък в края на краищата!..

цитирай
2. qkatablogara - Благодаря за прочита и за сърдечния коментар!
27.03.2020 17:48
Да, стискането на кълки е факт, аз съм се изправял неколкократно пред този социален и природен феномен. Все пак науката е достатъчно напреднала и много жени са в състояние да замразят яйцеклетките си, докато стискат кълките си, за да могат вече след като им е омръзнало да стискат кълки да размразят яйцеклетките си и най-сетне да имат деца. Но дори тогава би имало рискове за бременността им и нормалното развитие на плода, особено след една определена възраст от над 33 години за родилката. Колкото до патриотизма, аз не мисля, че съм кой знае какъв патриот. Харесвам планините и морето, но съм под карантина в момента. Също така ми харесват графитите в София. Забавни и абсурдни ситуации се случват по-често в София, отколкото в другите европейски столици, което ме кара да остана в града, в който съм се родил по неволя, понеже харесва абсурда и гротеската.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: qkatablogara
Категория: История
Прочетен: 105399
Постинги: 53
Коментари: 47
Гласове: 71
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031