Луд на шарено се радва :: И последно за царя

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.05.2015 05:19 - И последно за царя

Автор: mglishev Категория: Политика

Прочетен: 2561 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 05.05.2015 05:19

Както винаги става у нас, ченгетата пак създадоха скандал, за да отклонят вниманието ни от по-важни неща. Това се прави още поне от времената на Първанов и Божо Димитров, когато изкуствено беше произведено "справедливо всенародно възмущение" по патриотична линия срещу Балева и Брунбауер заради историографския им проект за Баташкото клане като български национален мит. Тогава Гоце и Божо се хванаха буквалистки за думичката и умело покриха текущото безобразие - а именно, че Р(умен) Овч(аров) взимаше едни пари от Вальо Топлото. И патриотичният данъкоплатец напоително се вълнуваше от несправедливото (и несъществувало) обвинение, че си измисля клането в 1876... докато Овчаров и съдружие заметоха следите под килима.

В последните дни става почти същото. Бившата ДС, по-точно наследниците й от различни партии и фирми, проведоха нещо като активно мероприятие. През март и април ни занимаваха първо със "сто интелектуалци" (само ченгета), от които произлезе зле написан манифест в смисъл, че българската монархия не е престанала да съществува и "Короната" е продължила да бъде "институция", така че защо България да не била използвала особата на цар Симеон ІІ като един вид специален дипломатически агент - все едно нямаме Външно министерство и Президент за тези неща. Веднага след това царят даде две интервюта, в които последователно заяви, че е винаги готов да служи на Родината и че има добри задгранични контакти, но че никой досега не го е потърсил за такъв род услуги, което е жалко; както и че санкциите срещу Русия са автогол на Запада (той каза точно това). Беше проява на много лош вкус, че си позволи да критикува en gros толкова много съюзнически правителства наведнъж и то точно в дните, когато все пак щеше да е по-подходящ един скромен семеен траур заради наистина тъжната кончина на княз Кардам.

Стоп.
Ето защо беше изваден от нафталина позабравеният наследник на Кобургската династия. За да бъде особен пратеник на България зад граница... но не къде да е, а именно в Русия. Страните от НАТО и ЕС определено си общуват направо с правителството и Президента. Но откак падна кабинетът на Орешарски и начело на външните работи стои Даниел Митов, който определено гледа към Щатите, руските интереси в България останаха защитавани единствено от неприличната и неефективна конфигурация Миков-Сидеров-Първанов. Това просто не е достатъчно за Москва, понеже тези трима герои на неосъветския дискурс не са особено популярни.

Русия се опита да симулира някакъв български интерес към себе си чрез посещения на тукашни "националисти" и "социалисти" на своя територия, но ефектът от техните изяви в самата България е най-вече присмех и презрение. Кремъл просто не е чак толкова обичан, колкото му се иска (особено след нашествието и продължаващото насилие в Украйна), а лицата на петата колона предизвикват най-вече подигравки. В най-добрия случай българите масово са уморени и нервни, така че им е писнало дори от майчица Рус.

Така че трябваше някак да се предизвика нов интерес към славянското, изконното, старинното и православното. Разчитайки на доказано късата памет на българите, "сто интелектуалци" (тоест, както казах, сто ченгета) започнаха да изтупват от праха позабравения аристократ от Врана. За тяхно съжаление, царят току-що пак беше изгубил дела за прочутите си имоти, което направи момента крайно неподходящ за изваждането му от сандъка с вехти мантии. Българското общество някога обичаше своя монарх, но така и не му прости несполучливите изрази за "смяна на чипа", "800 дни", а най-вече не може да забрави превръщането на масово мразената ДПС в значима парламентарна сила и съвсем неаристократичната алчност за гори. Тъй че опитът за връщане на някогашния владетел под прожекторите беше обречен.

Русофилските кръгове у нас не разбраха това веднага. Мероприятието им продължи, предвидимо, през Синода на Българската православна Църква, състоящ се от леко сенилни любители на славянството. Ненавижданият от вярващи и невярващи митрополит Николай Пловдивски предложи промяна в литургичния текст, според която Симеон ІІ трябва да бъде споменаван като "христолюбив цар на българите" на мястото, на което досега стоеше молитва за "управляващия съвет", тоест за цялото републиканско управление. Да оставим настрана факта, че владиката Николай очевидно не знае елементарната разлика между куртоазната титла "цар Симеон ІІ" и конституционната титулатура "Симеон ІІ, с Божията милост и народната воля цар на българите". Това беше достатъчно обсъждано (който има интерес, може да се запознае с предишната ми бележка, "Цар ли е царят", препубликувана и в pravoslavie.bg). С една неуместна формула в литургията Синодът постигна няколко неща едновременно:
- увреди самата същност на християнския живот, литургията;
- роди или повтори абсурдната теза за някакво помазване, за някакъв "църковен цар" и за някаква "сакрална титла";
- убеди всички българи, че се подмазва на един всеобщо недолюбван бивш политик;
- демонстрира конституционна неграмотност, а може би и нелоялност към държавата;
- доказа тотална казионщина и зависимост от Русия;
- лиши се от голяма част от доверието, което досега въпреки всичко много вярващи или поне традиционалисти у нас имат поне към енорийските си свещеници, ако не към епископите.
Към това Синодът добави и раздаването на ордени на министър-председателя и царя, с което създаде материал за безброй вицове за своя сметка. По-лош PR и демонстративно подмазвачество към бившата и настояща власт не е имало още от времената на късния, хепи-соц, в който българските митрополити само дето не са целували ръка на Тодор Живков. Вероятно много от колебаещите се в убежденията си повече няма да стъпят в български православен храм, макар да прави чест на много почтени свещеници откритото заявление, че няма да се съобразят с това решение на Синода. Честито! Освен всичко друго, Синодът принуди част от собствените си презвитери да застанат срещу епископския авторитет, за да не изгубят енориаши. Ето така се стига до разколи.

Иван Бедров от Deutsche Welle много уместно припомня, че всички тези царско-синодално-интелектуални действия идват едновременно с мантрите, че "България отхвърля санкциите" (срещу Русия) и че "санкциите са автогол" (както каза самият цар Симеон). Царят не за първи път демонстрира близост с ченгета и пиетет към Кремъл. Впрочем, не е ясно коя точно България "отхвърля" санкциите.

Малко предистория.
В 1991 Кеворк Кеворкян пита цар Симеон дали той ще се върне у нас. Царят отвръща: "Само ако Русия позволи" (също толкова благоразумно като последната телеграма на княз Александър Батенберг до руския император Александър ІІІ... явно историята не е силна страна на Негово Величество). И така, Русия трябваше да позволи. Явно това стана чак към 2000 г., когато отношенията между Вашингтон и Москва бяха топли, а тогавашният министър-председател Костов тъкмо беше съгрешил пред американските ни партньори, защото не бе допуснал албански бежанци на българска територия. Останалото го знаем: гледахме и наивно участвахме в триумфална постановка на "Завръщането на краля" през 2001. Наслушахме се на приказки за национално помирение, либерализация и прошка. Царят се обгради с ченгета, стана едър земевладелец, подкрепи Синода срещу "сините" разколници, помогна ДПС да израстне като наистина сериозен фактор у нас и извади БСП от ъгъла, в който тя бе натикана. Изпод хермелиновата наметка постепенно изгряха нови политици като Меглена Кунева и Бойко Борисов. Дотогавашните "седесарски" и антикомунистически ценности като православното вероизповедание, традиционализма, патриотизма и монархизма бяха успешно присвоени от умело пребоядисващи се стари другари и техни легализиращи бизнесите си наследници. Впрочем, подобни процеси течаха паралелно и в Русия на Путин. Докато накрая стана така, че мантрите за "хубавия комунизъм", "добрата Русия", "православие" и "родолюбие" се смесиха по невъзможен начин. Паметта на регентите (сред тях собственият чичо на царя), "народният съд" и изгонването от 1946 бяха удобно сметени под килима в името на един "прагматизъм", който трябва да бъде наречен истински - колаборация. Царят се оказа в един и същи клуб с наследниците на убийците от 1944 г. Вече дори не изглежда иронично, че "народният съд" е действал в името на Негово Величество.

Ще припомня и още една тревожна склонност на русофилския Синод на Българската православна Църква. Владиците раздават църковни ордени и новоизкованото звание "архонт" на хора, с които русофилският цар има нелоши бизнесконтакти - най-вече по линия на едрото земевладение, особено свързано с горски масиви. Архонтите като правило си имат връзките в Русия. Впрочем, митрополитите също се разпореждат с немалки имоти. Така че се получава очарователно феодална картина: царят, архонтите и владиците едновременно се разпореждат с обширни гори (в които тече изгодна сеч), целуват си ръка и си раздават ордени. В единодушие, любов и византийско съзвучие между властите - или като при крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Хем руските интереси са защитени от лоялни хора, хем и частта на лоялните хора не се губи. Или в този средновековно-феодален дух трябва да говоря за "хранени хора".

Царят беше поканен на деветомайския парад в Москва, но след неколкодневни подигравки от българската публика се отказа от тази съмнителна чест (и слава Богу). Сега русофилите ще се опитат да обясняват как той не се е и канел да пътува. На тези приказки изобщо не трябва да се вярва, особено когато идват от устата на уж левичари (левичари-монархисти?!) и новоизпечени "православни" (традиционно религиозни социалисти?!), които едновременно твърдят, че обичат славянството, Христа, Ленин и Путин - при все че отричат връзката между Путин и стария СССР. Каквото и да кажат такива хора, то по някаква причина все се оказва лъжа, пък и за един монарх би трябвало да е неприлично да го защитават левичари и социалисти (впрочем, Путин не е нито ляв, нито социалист, но това не му пречи да е неосъветски реставратор... знам, сложно е за неизкусения читател). Важното е, че царят сега вече няма да иде в Москва.

Това само по себе си е хубаво. От една страна, русофилските позиции у нас толкова са отслабнали след краха на Орешарски, че Путин няма на кого да се опре в България - Сидеров се дискредитира и наркотизира напълно, а Първанов е или във временна немилост, или в деменция (особено след като дебелашки искаше да учи министрите Ненчев и Митов на "майсторлък", все едно политиката е печене на ракия). Така че на русофилите им се наложи да се опрат на стария си монархофаш... извинявам се, монархо-социалистически съюзник. Той пък се оказа остарял, непопулярен и подкрепен единствен от десетина богати, но презирани мъже с дълги бради. От друга страна, дори вероятно подготвяните почести за "царя на българите" се провалиха. Сега царят няма да иде в Москва. Уви! Няма да има православен монарх (хем с предполагаемо "сакралната" титла), който топло да се ръкостиска с господаря самодържец на Белокаменната. В този смисъл присмехът на българското общество нанесе щети дори върху вътрешната руска пропаганда. Още един политик, макар и дискредитиран, не отива на парада. Можем да се поздравим с това, защото така се спестява един позор на България.

За малцината останали искрени, неказионни монархисти последните приключения на цар Симеон са безславен край на една все пак благородна идея. Точно както и за малцината останали искрени, неказионни вярващи последното решение на Синода е поредно доказателство, че няма смисъл от "православие" по национал-комунистически. Ако нещо е затвърдило едновременно прозападните, републиканските, католическите, фанариотските, искрено атеистичните и дори може би икуменическите кръгове у нас, това са тези безсмислени действия на царя и Синода. Докато за псевдолевичарите, псевдославяните, псевдоправославните и изобщо за казионните кич-патриотари със съветско-великоруски уклон (в духа на Митьо Гестапото) остава да се чудят кого да издигнат за кандидат-президент: все по-неизбираемия Наполеон ІІІ, извинявам се, Симеон ІІ, който сам устрои своя Седан... или все по-вдървения в безбрежния си брежневизъм агент Гоце.

Толкова по въпроса за царя. Лека нощ, мой нежни принце!

Нагоре