Глава втора
ТАЙНАТА НА СИМВОЛА

II

Скрит символизъм има разбира се и у други „творци”, той далеч не е патент на Достоевски. Символът е мистика, тайно послание, скрита същност и заклинание. Символизмът даже е цяло направление в изкуството, а в епохата на езическото и окултно западноевропейско Възраждане е направо начин на себеизразяване на „творците”. Ето няколко бързи и популярни примера: Микеланжело рисува „Сътворението” в Сикстинската капела, като изобразява Господ в една основна група, която наподобява човешкия мозък (скритият символ тук е, че сътворението на Адам е плод на човешкия мозък и въображение), статуята пък на „Мойсей” е с едни съвсем ясно видими рога върху главата му. За символиката в картините на Леонардо да Винчи ще споменем „Мадоната в пещерата”, но най-добре е да прегледаме отново „Шифърът на Леонардо” за повече подробности. Наскоро на фреската „Смърт и възнесение на св.Франциск” от Джото откриха скрит дявол в облака над главата му. Недотам скрити обаче остават каменните демони накацали навсякъде по катедралата „Нотр Дам дьо Пари” (вярно днес благодарение на фотоувеличението ги забелязваме по-лесно , но едно време е било трудно да се видят понеже са нависоко, тогава те са се вписвали в общата символика на сградата, като добре зашити амулети). В архитектурата такива символи са окултният обелиск във Вашингтон (555 фута над земята и 111 фута под земята, или общо 666 фута) също „окото на сатаната” - сградата на  „Пентагона” (вътрешният пресечен петоъгълник на пентаграма), стенописите на летището в Денвър (с възпоменателна плоча с масонски символи), гербът на бившата ГДР, отново с масонските пергерли и чукове, пирамидата на Луцифер върху еднодоларовата банкнота и годината на основаване на ордена на „Баварските илюминати” (изобразена с римски цифри) върху същата банкнота, множеството алегорий на Гьоте със символи на масонския Орден на червената роза и т.н. и т.н.

В нашата литературата положението далеч не е по-цветущо. Там по същото това време виждаме катарската молитва на възторжения наш революционер и богохулник Христо Ботев- „Моята молитва”. Тук Господ Иисус Христос е подменен с „Мой Боже, Правий Боже....”. Това е добре познатият богомилски пантеон на Добрия и Лошия Бог (Прав Бог, Крив Бог – един хубаво изяснен въпрос от друг един масон–революционер Г.С.Раковски). В нея изрично се уточнява и за кой „бог” става въпрос „Не ти който си  в небесата .... и ... не ти, комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове”, -  да не би читателят случайно да се обърка. Този програмен компилативен продукт е отровен плод на същата онази школа, която е завършил на младини и самият Достоевски. Школата на революционните масонски университети „Млада Европа”. (Само че единият е завършил нейния Московски факултет „Млада Русия”, а другият - нейния български филиал – „Млада България”). Все пак у Достоевски нямаме чак такива преки внушения, но това едва ли е голямо предимство. Просто при Ботев намираме силно влияние не толкова на европейската философска традиция, колкото на националната езическа такава. Самодивите при него също не са само метафора - те са окултен езически ритуал по обсебване „...кажи ми, пък ми вземи душата”. Свободата от Бога е заместила любовта към Него. „Тоз който падне в бой за свобода –той не умира” –той е обезсмъртен от революционера. Доста по различно е от „Жертва Богу дух сокрушен:...Бог не оуничижитъ.” нали ? Макар да следва емоционалната структура точно на покайния 50-ти псалом, у Ботев внушенията са съвсем различни. Те съвсем естествено ни водят и до неговия „Символ верую” и до  „Моята молитва”.  ”Подкрепи и мен ръката,” ще възклицава той препращайки (отново скрито) към една заемка от  Ангелската молитва „...укрепи бедствующу и худую мою руку...”, само че този път адресатът е един друг ангел - онзи революционерът, с черните крила, на който се молеха и неговите следовници-комунисти, когато взривяваха храма „света Неделя” – които сами себе си наричаха „Черните ангели” (помните филма на Въло Радев нали ?).