Прочетен: 1961 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 08.01.2015 12:30
Препечатвам тук една твърде интересна и добре подредена статия за смяната на календара ни през 1916г.
Такива обективни материали рядко се намират в публичното пространство. Прави чест на екипа и автора че са подходили правилно както в догматично отношение така и в исторически план, което наистина е рядкост у нас.
Ще добявя само, че тази смяна е дълго и търпеливо планирана от световното масонство и е част от плана за раздробяване и унищожаването на Православието. Не случайно веднага след България (средата на 1916г.) и Съветска Русия ( началото на 1918г.) сменя календара си сякаш това и е най-важната и неотложна първа задача. Очевидно наистина е важна.
Приятно и разсъдително четене. www.dnes.bg/obshtestvo/2015/01/07/kalendarnata-promiana-ot-1916-g.250508#comment-newest
Календарната промяна от 1916 г.
Исторически преглед на събитията около приемането на григорианския календар у нас
(със съкращения)
Екип на Dnes.bg
Първите опити да се въведе григорианският календар в следосвобожденска България датират от 1896 г. Тогава у нас пристига от Италия римокатолическият свещеник Цезар Тондини Де Кварнеги (от Ордена на барнабитите), който се отличава с маниакална привързаност към идеята за налагането на западния календар. Той намира един свой последовател в България, Милан Шишманов, и двамата разработват проект за календарна реформа. Проектът стига и до правителството на Народната партия (1894-1899). Министър-председателят Константин Стоилов отказва да проведе такава реформа, след като узнава за отрицателното мнение на екзарх Йосиф и на Русия по въпроса. Различни лица, които свидетелстват по случая, дават различна оценка за отношението на Стоилов. Според Васил Радославов (привърженик на реформата и политически опонент на Стоилов) министър-председателят е искал да проведе реформата, но се е уплашил. Според Стефан Савов Бобчев (противник на реформата, съпартиец на Стоилов) лидерът на Народната партия не е имал никакво намерение да прави подобни промени
Конфликтът „Държава – Църква” (1913-1915)
Календарната реформа от 1916 г. не е изолиран акт, тя представлява част от няколкогодишна офанзива на светските власти срещу Българската Православна Църква. Правителството, което подема тези враждебни действия, е на Либералната коалиция, русофобска по външно-политическа ориентация. Министър-председателят д-р Васил Радославов е същевременно и министър на външните работи и изповеданията, факт, който му отрежда важна роля в отношенията с Църквата. Либералите идват на власт на 4 юли 1913 г. в резултат на катастрофата в Междусъюзническата война.
Пак по същото време, на 16 октомври 1913 г. правителството прекратява движението за покръстване на българите-мохамедани, започнало в Родопите и Беломорието в хода на Балканската война. Кабинетът не само престава да подкрепя грижите на Българската православна църква за новопокръстените, но дори, обратно, подпомага връщането им към исляма
През февруари 1914 г. коалицията на либералните партии печели крехко мнозинство в новото XVII Народно събрание именно с помощта на мюсюлманските депутати от Гюмюрджински окръг
Междувременно, през втората половина на 1913 г. в русофобската преса се разгръща кампания за уния на България с Рим
В хода на преговорите между Св. Синод и кабинета през 1914 г. лидерът на управляващите Васил Радославов заявява категоричното си намерение за дълбоки реформи в духовната сфера. Проектират се промени в Екзархийския устав и нов закон за вероизповеданията. Запитан от Пловдивския митрополит Максим относно слуховете за промени в Устава, Радославов отговаря директно: „Никакъв устав, всичко ще променим, защото Синодът е против нас, против правителството.”
Фактори зад календарната реформа (1913-1915)
Кои са потенциалните сили, заинтересовани от такава стъпка? Една от издигнатите хипотези е искане от страна на немското и австро-унгарското командване към България да премине към григориански дати, за да се уеднакви във военно-оперативно отношение със своите съюзници. Нищо от последвалите в българското Народно събрание дебати обаче не дава основание да се смята, че подобно искане е отправено официално от съюзниците. Няма данни, които да сочат, че властите са били подложени на външен натиск по този въпрос.
Календарната промяна е желана от
В хода на обсъжданията в парламента през март 1916 г. премиерът Радославов споменава, че има сигурни сведения за това, че след не много време новият стил ще се наложи и във всички останали православни страни. Приблизително така и става – едно от първите мероприятия на болшевиките в Русия е календарната реформа от 14 февруари (1 февруари ст. ст.) 1918 г. Правителствата на Сърбия и Румъния я осъществяват едновременно от 19 януари /1 февруари 1919 г., съвсем скоро след края на войната. Във всичките изброени случаи обаче промените остават в областта на светските дела, а поместните православни църкви запазват традиционната календарно-пасхалистична система
Последната православна държава, която приема григорианския календар, е Гърция, като в този случай промяната е наложена и на Гръцката архиепископия (март 1924 г.). Що се отнася до българското масонство, то не може да се примири с факта, че дори и след реформата на календара за гражданска употреба Църквата остава вярна на своя, собствено църковния календар. Активният общественик и публицист Евтим Спространов, член на управляващата Либерална партия и на масонска ложа от 1914 г., продължава да пише тенденциозни статии в полза на григорианския календарен стил и след април 1916 г. с цел „да натисне „старите” владици”.
Каквито и да са ролите на различните задкулисни политически фактори,
явната отговорност за въвеждането на западния календар в България се пада на Васил Радославов и оглавявания от него кабинет
Първата световна война (1914-1918) и православните народи
Злощастното развитие на политически интереси е поставило България във война със Сърбия, а заедно с нея и с Русия. Останалите православни държави – Гърция и Румъния, в дадения момент още поддържат официален неутралитет, но е все по-ясно, че и те ще преминат към срещуположния лагер. Състоянието на война с други православни народи прави възможни твърде резки оценки за мястото на България в семейството на Православието. Първата световна война е връх в развихрянето на преекспонирания национализъм, прерастващ в шовинизъм. Православните народи също се оказват заразени от тази болест и във всички православни страни за мнозина е трудно да поставят чувството за единение в Христа по-горе от изкушението на националното чувство. Най-тежък е този конфликт на съвестта за българите, защото те са се оказали срещу останалите. Състоянието на война, и същевременно на схизма, в което се намира Българската екзархия, още повече усилва както гласовете отвън, които считат българите за неистински православни, така и гласовете вътре, които в озлоблението си сякаш искат да потвърдят това.
Подготовка за реформата
Подготовката за календарната реформа е държана в тайна. Първият сигнал за правителствените намерения дава една статия в официозния вестник „Народни права”. Статията „Трябва ли да сменим нашия календар?” излиза в два поредни броя на 24 и 25 февруари 1916 г. Според самия ѝ текст тя е завършена на 15 февруари. Написана е от Стоян Ватралски, който официално не членува в никоя от управляващите партии. Лекотата, с която се критикува светоотеческата традиция, е обяснима, като се има предвид, че авторът е протестант. Замисълът за смяна на календара е поднесен като обществен слух по актуален въпрос. „У нас доста се приказва за това [за календарна реформа – б.а.]. Приказва се даже, че правителството щяло да
На 26 февруари 1916 г. правителството внася в Народното събрание законопроект за промяна на календара, придружен със специален текст - „Мотиви към законопроекта”. Обсъждането на първо четене протича на 9 и 10 март. Предвижда се новото отброяване на времето да започне от следващия месец, като датата 31 март 1916 г. се последва от 14 април 1916 г. Краткият срок, заложен в проекта, показва ясно убедеността на правителството, че реформата ще мине безпроблемно и бързо.
Изтъкват се „научността” на григорианския календар, неговата „прогресивност” и „обвързаността” на България със страните от Западна Европа, които го използват. За страните, които използват юлианския календар, не се споменава В мотивите има специално обръщение към Българската Православна Църква, в което се говори с привидно загрижен тон за трудностите, които ще предизвика реформата в църковен план и се обещава „всестранната държавна помощ”. Новата, тактична линия на поведение към Църквата е знак за предвиждани непопулярни новости в духовната сфера. Открито се дава обещание за „пълно освобождение на нашата автокефална църковна организация”.
Какво би могло да означава това? При състоянието на българския църковен въпрос и международните отношения тогава, „пълно освобождение” би значело единствено скъсване на Българската църква с останалия православен свят и поемане на някакъв отделен път, наречен в документа „завършена самостойност”.
Униатска, или по-скоро ранна икуменическа тенденция също присъства в мотивите към законопроекта – през 1916 г. празнуването на Пасха съвпада по двата календара. Въпросното съвпадение е изрично споменато като извънредно благоприятно за въвеждане на ново времеброене
Един от стремежите на властите е да заличат празника на Освобождението (19 февруари, денят на Санстефанския мирен договор), който напомня за дължимата благодарност към омразната им Русия. Преизчисляването на датата 19 февруари дава нова дата 3 март
Особено проблематичен в проектозакона е неговият член 6: „Тъй като календарната реформа в нищо не засяга нито догмите, нито каноническите правила и вътрешния верски живот на православната църква, и тъй като погрешността на календара на Юлия Цезар е била констатирана още в Никейския вселенски събор, то установените в закона за празниците неприсъствени дни, господски и светийски, ще се празнуват на същите дати по новия стил, чрез което се поправя погрешността на юлиянския календар.”
„Констатираната на Никейския събор погрешност” на юлианския календар е папска измислица, и канонистът Стефан Бобчев по-нататък изобличава довода като несъстоятелен16. Той изчерпателно разкрива истинската роля на Първия вселенски събор по отношение на календара. Колко, впрочем, авторите на проекта ценят правилата на Събора, проличава от презрителната забележка на министъра на вероизповеданията Радославов: „Но Никейски събор имало, послание някакво-си имало, постановено от него, което ни го цитира г. Бобчев тук с благоговение...”. Явно е, че доводите в чл. 6 са само маска, зад която не се крие уважение към църковната традиция, а благоговението на опонентите предизвиква сарказъм.
В заключение
Горчива истина е, че мнозинството в българския политически и интелектуален елит в началото на ХХ в. вече се е отдалечило от вярата и Църквата. Дори в изказванията на някои застъпници на юлианския календар се чувства повече дълг към традицията и вярата на народа, отколкото позиция, продиктувана от активно лично църковно съзнание. Това предопределя и резултата след гласуването – България става първата православна държава, която приема григорианския календар за светска употреба.
Автор: Димитър Христов
По публикацията работи: Екип на Dnes.bg
Прочети още на: http://www.dnes.bg/obshtestvo/2015/01/07/kalendarnata-promiana-ot-1916-g.250508#comment-newest
Българите говорят славянски, но са по-бл...
Турският вътрешен министър: Целият свят ...
Поздрави.
Доколкото знам в нашите задгранични територии и по специално в САЩ има 11 манастира (почти половината) които служат по стария каленар.
Интересното е че българската държава първа приема католическия каленар през 1916г. , но Българската Православна Църква го въвежда последна от православните църкви -едва през 1968 г. и то не навсякъе.
Само нашата Поместна Църква обаче успя през 1997г. да излезе от масонското и икуменическо сборище наречено Световен Съвет на Църквите.
Така,че а наистина битката проължава!
