Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03.2016 23:06 - ПЪТЯТ НА ПУСТИННИКА В СВЕТА-част 3
Автор: danailvdimitrov Категория: Забавление   
Прочетен: 1060 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 21.03.2016 15:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 (към част 2 danailvdimitrov.blog.bg/zabavlenie/2016/03/16/pytiat-na-pustinnika-v-sveta-chast-2.1437431)

image

  За лъжовното отделяне от света

Да внимаваме щом сме решили да „живеем в света” отделяйки се от него, да не се привържем неусетно към неговите ценности. Често се виждат два начина за отделяне от света” - единият е на хора, които се изолират от него, другия на онези, които бягат от него. Много от нас решават, че ще си направят едно уютно гнездо, ще си „тапицират” една духовна стая с много домашен уют, душепоолезна литература и спокойствие и така шума от света няма да се чува. Тази „шумоизолация” обаче е локална и щом излезем навън е безполезна. Въпросът е, че в света трябва да плуваме като масло във вода, а не просто да се изолираме от него. Това е не само невъзможно, но не е и необходимо. Светският пустинножител е повече човек без пристрастие към светските неща, отколкото човек, който се е „отказал” от телевизия и радио, от телефон, интернет, ток вода и ...”Кока кола”. Не, това би било твърде лесно и външно по форма. Той следва да се откаже от пристрастното им пожелаване и да усили непрестанното си търсене на Бога.

Защото механичното изключване на изкушенията не замества липсата на Бога![1]

(виж Пс.1)

Вторият вид „отделяне” се практикува от хора искренно стемящи се към Бога, които залагат на агресивното и интензивното му търсене чрез масирано поклонничество, засилена външна ритуалност, непрестанно и неестествено за един човек от света ходене на служби, често причастяване, извънмерни пости с и без благословение и т.н. Трупането обаче на поклоннически километраж или църковен „актив”, често пъти може да е желано от дявола, особено при духовно неукрепналите хора, защото заедно с изминалите километри в душата на поклонника се отлага опасно количество гордост и прелест от извършения „подвиг”. Слабите духовно неофити, често пъти не издържат тежестта и при завръщането си в света се препъват още в първата появила се трудност на битието. Те разбира се отдават това на липсата на монастирската благодат, която са видели или на презираното вече от тях домашно нерадение и неверие, несравнимо с благочестието, на което са били свидетели в посетените свети места. Така лукавият създава у тях илюзията, че те не заслужават да пребивават в тези неблагодатни и порочни места, където дори няма светци, а има най-обикновени миряни и селски попове и усилва желанието им да се махнат от там търсейки дълго нови и нови „свети места”.[2] Ето как поклоническият турист се превръща в копие на своя събрат - светския турист, който всяко лято има остра нужда от нови и нови туристически дестинации. Лек за тази болест е примерът на светите Киево-Печорски подвижници зазидали доброволно телата си в пясъчниците край Днепър, както и духовния подвиг на стълпниците. (виж Патерик...)

Във всичко това трябва разумна умереност, защото ако душата ни се тегоби от казването например на вечерните молитви, то нима пътуването на поклоническа екскурзия до Иерусалим го компенсира?[3]

 

За духовната „терца” и звука на православието

Един духовник ми разказа, че при посещение в Атон го били помолили да не пее в края на песнопенията на терца, защото това дразнело слуха на монасите. Той, разбира се, се съобразил с установениете порядки в църковното източно пение и спазил препоръката. Тук обаче ще говорим не за музикалния двуглас с два чисти тона разлика (известен като терца -малка и голяма), а за духовните му измерения. Защото по-важно е слухът на монасите от Атонската обител да се дразни от крещящия дисонанс и фалша в пеенето, което идва от Цариградската патриаршия, от нетърпимия синхрон с униатския и икуменически лад и от врещенето на един козел от амвона във Фенер, призоваващо целия православен свят към отстъпление и единение с еретиците. Точно тази дисхармония и дисонанс усетиха с безукорния си духовен слух нашите дивни 26 Зографски мъченици преди толкова много години. Точно това е източното пение, което се услажда на Бога и заради което все още има благодат над Света Гора и над православна България.

Така трябва да славослови Бога в песнопения и пътуващия през света подвижник и да се дразни не от клаксоните по улиците и ругатните на грешните и страстни хора, а от фанфарите на отстъплението, които се чуват вече на всеки ъгъл.

 

 

За „визуалното чревоугодие”

Монасите не случайно носят качулки (кукул), защото както казват духоносните старци ”няма за какво да гледат външния свят, от който нямат никаква полза ”[4]. Дали с качулка и расо или със суичер и маратонки, всеки би могъл да се отдели от света стига да иска. Този свят, освен когато това не е сътворената от Бога природна среда, почти винаги осквернява човека визуално, разсейва мислите за греховете му и чрез всеки свой нов визуален тунел го отдалечава от спасението на душата. Влизайки лекомислено във „визуалните улички” на грехопадналия и грехо-мамещия свят, окаяният човек загубва пътя си и времето му неумолимо изтича през тях. Когато все пак затвори вратата за поредното визуално изкушение (филм, спектакъл, картина и т.н) с изненада установява, че са изминали 5-10 или 15 години от неговия живот, а той е все още на същото място, на което е бил и преди и че всъщност за никъде не е и тръгвал. Така светът, като един шарен лунапарк с криви огледала и евтини фокуси, ограбва богатствата на всяка заблудена душа. Основното средство, което се използва тук е „визуалното чревоугодие”, т.е образното пресищане и многоцветното безгрижие.[5] Разточителното многообразие на форми, образи, цветове и движение на светлината води душата до състояние на едно постоянно търсене на разнообразие. Това е болест, разстройство на естественото състояние на покой и хармония с околния свят.

(стр.94 Добротолюбие т.5 преп. Никита Епифан)

С умното зрение съзерцаваме Божествената светлина в нас. Тази която озарява и най-съкровените кътчета и гони от тях чужди наслоявания и духовна тъма. Затова и православният човек, пустинникът в света, често пъти трябва да остане „сляп” за видимия свят, за да бъде „зрящ” за невидимия. Той гледа отвън-навътре и ако има сили се отделя от благодатния Божи мир в тихи и безводни пустини, за да не се разсейва понякога дори с красотата на Божието творение. То е утеха само за слабите и немощните за търсещите и ненамиращите Бога - тяхно прибежище и живителен чист въздух от трептящи Божествени енергии.[6] Монахът-скитник обаче е пътешественик преминаващ през света на път за Небесното Царство. Той спира на определени места само за да смени нивото, а не да се наслаждава на момента и на ... пейзажа. Всяка негова спирка е като базов лагер преди изкачването на следващата духовна височина.

А всеки от нас е монах-скитник защото се спасява сам.

 

Постът - храната на пустинника

(За визуалния пост).

Така както от плътското чревоугодие се лекуваме чрез телесен пост, тъй също следва да правим и с визуалното пресищане. И Господ Иисус Христос когато постеше 40 дни се отдели в пустинята, там където няма не само телесни но и „визуални изкушения”, че дори и „визуални ориентири”. Тя, пустинята, е и символ на пълното отречение от света по време на пост и видим символ на духовния пост, така както отказването от храната - на телесния. За това за нас грешните остава само едно - да следваме примера на безгрешния. Светите подвижници често говорят за т.нар. „похот на очите”. Тя е тази от която започва всяко душевно разтление. Не случайно и Господ Иисус Христос за седмата Божия заповед, казва „ако прелюбодействуваш в ума си вече си съгрешил”, защото вече си увредил душата си. Това става изпървом именно чрез „похотта на очите”. Хората в света са свикнали да се „нагледат до насита” на всякакви любодеяния и да смятат това за нормално, за неосъдително или поне за безобидно деяние. Всъщност „пирувайки” визуално било телесна похот, било материален разкош и разточителство, човек постепенно се подготвя за неговата консумация на яве и в чист вид. „Визуалните щампи”, с които ни се „продават” уж евтино, модели на поведение, са онова настървяване на душата, което я подготвя за поглъщането на по-голямата страст. Рекламите, филмите и дори по-старите визуални изкуства – живопис, скулптура и др. поднасят тази „страст” (по каквото и да е : коли, пари, жени, стока, храна и т.н) опакована в своя „визуален” целофан, напудрена и излъскана и някак си наивно небрежна. А ние с радост я поглъщаме с очи докато си натровим душата и тя се омазни с лепкави образи. После става почти невъзможно да ги изчистим или заличим от съзнанието, а то е паметта на душата.[7] Затова и „постът на очите” е толкова важен за всеки. Но преди да започнем своя зрителен пост, къде бихме могли в съвременния свят да намерим пустиня?

 

Великата светска пустиня

Всъщност тя е точно пред нас. Географски започва на запад от Белград и свършва на изток, някъде в устието на р.Юкон. За православния човек всичко това са духовно опустели земи, безкрайни празни полета. В нея е духовно мъртвило и духовен пек.

 Това е Великата светска пустиня .

Пустинята светска се обхожда трудно но не невъзможно. Хиляди и милиони дребнословни и многогрижни моменти пълнят като ситен пясък устата и очите на светските хора, а в нейнатa сякаш безкрайната пустош се срещат главно човешки скорпии и змии - всичките опасни и отровни. Пустинникът в света не бива да спира в светската пустиня нито да рови в леговищата на нейните обитатели - това са местата за развлечение и разврат. В тази човешка пустош където „мъртви погребват своите мъртъвци”, където зверове рикат в нощта и се чуват писъците на повалените жертви, подлъгани от примамливи светлини, там пустиникът не би бил в безопасност само ако се моли непрестанно. Всъщност светската пустиня е не толкова географско, колкото духовно понятие - тя е по-скоро човешка джунгла обрасла с изкушения, гъмжаща от хищници. Нашето противоборство са молитвите както и наставленията на онези, които са минали през нея преди нас. Тъй че, щом Господ е благоволил да ни постави в света т.е. в светската пустош, нека го приемем с търпение и благонравие и да не искаме непременно друго назначение. Защото вижте житията на светците - нима има две еднакви, а всичките са се спасили, че и просияли в Господа. Но и нима не виждаме, че пребиваването в света може да се превърне в подвижничество? Този, който е придобил навика на странник в този свят се изравнява с подвига на отшелниците. „Житейските” пустинножители са онези миряни за които е казано ”Вие сте светлината на света”[8], Вие не сте от този свят...” и т.н. Те пътуват през този свят за онзи другия, те са скитници и странници преминаващи през земните владения на бесовския княз на път за Небесните селения на Небесния цар.

Пустинникът в света може първом да окамени сърцето си за светските услаждения, след това да умъртви душата си за суетните помисли на светската слава и едва тогава да премине към затваряне на всички телесни врати и прозорци, за да запази божествената роса на кръщението в себе си, да я предпази от сухия пустинен вятър на Великата Светска пустиня. А когато по този начин победи в себе си ревящите похоти, уталожи бушуващите вълни на пристрастията, покори под волята си терзанията на битието и заличи белезите на съмненията си, пожелае тишината на уединението и отключи в себе си желанието за съвършенство, то ще му остане едно последно усилие в този труден подвиг.

Да вземе този списък с постижения и да го скъса.

Понеже, който е стигнал дотук сам, значи е бил без Бога, тъй като нищо от това не е по силите човешки. И така облягайки се отново на молитвата към Бога и очаквайки слизането на Светия Дух, да започне своя път от самото начало.

 

В края на молитвената тишина

Едва тогава, когато успеем да затворим тежката врата на Молитвата, настъпва внезапна тишина в душата. Външният паразитен шум от света утихва и накрая съвсем изчезва, страстите и бурите в сърцето ни се успокояват и потъваме в хармонията на общуването с Бога.

Така в края на молитвената тишина се чуват и първите капки от дъжда на покайните сълзи. Там някъде свършва пътят на пустинника в света и започва вечността.

 

Конец и Богу слава!



[1] Така евреите които спазвали „механично” всички ограничения, пости и правила не стигнали да видят  и разпознаят Бога. Въпреки, че се отказвали от всякакви плътски удоволствия „според закона” не придобили Светия Дух. Той слязъл само при онези които изпълнявали неговите правила по сърце.            ” Блажени чисти сердцемъ яко ты Бога узрят”.

[2] С други думи липсата вътре в нас на духовен живот-сиреч на борба със страстите, не се запълва автоматично с външен „ритуален живот”. Той е само помощно средство, патерица за нашите немощи и маловерие, но не отменя духовния път който всеки трябва да извърви сам ...и то без екскурзовод. Така „поклонстващия” християнин бърка изминаването на едно географско растояние с изминаването на едно духовно растояние, които са несъизмерими. Достатъчно е да си помислим на кои свети места са ходили Св.Иоан Рилски, Св.Серафим Саровски, Св. Александър Свирски и др и ще видим, че те са стояли в уединението си и точно обратното сам  Дух Светии, Пресвета Богородица или пък Светата Троица са идвали при тях когато са извървяли своето „духовно растояние” до Бога.

[3] Ето все пак един окомерен ориентир за онези които трудно си представят разликата между „физическото” и „духовното” (т.е метафизическото)  растояние: Физическото растояние до Йерусалим е около 3 000 000 крачки, а  до Рилския манастир – 200 000 крачки и т.н. Да приемем, че една вечерна молитва е равна на една духовна крачка. Нека всеки сам да си отговори кога би станал готов да извърви 3 милиона крачки, за да стигне до Бога.

[4] стр.92 Евергетинос т.2-2

[5] „ ..зрението, вкусът и другите сетива, ако ги ползваме прекомерно, лишават сърцето от памет за Бога”- Св.Диадох ,Евергетинос т.1 ч.1 гл.14-3 изд. на Света Гора славянобългарски манастир „ Св. Вмч. Георги Зограф” 2011г.

[6] При Св.И. Брянчанинов в „Аскетични опити” т.1 гл.18 се говори за това че Природата ни е дадена като книга за четене на Божественото Писание което е чел още Адам. Това разбира се е така и който има духовни „очи” за това лесно би го забелязал.

(виж http://azbyka.ru/otechnik/Ignatij_Brjanchaninov/tom1_asketicheskie_opyty/18 ) . При крайната аскеза обаче това съзерцаване на Бога чрез неговото творение отстъпва на заден план, като устремяването на мисълтта и желанието за пребиваване в Божията благодат става водеща нагласа на търсещия Бога. Този тип търсещи Бога сякаш не се задоволяват с опосредствено, косвено наблюдение на божия мир, а единствено със сливането с Неговата същност. Както казва Апостолът „и вече не аз живея, а Христос живее в мене.” (Гал.2:20)

[7] Точно обратното ни учат светите отци , че дори външно общуването с добродетелни и чисти хора „запечатва в собственото ни сърце самия образ на добродетелта” –авва Паладий (Евергетинос т.1,ч.1 гл.18)

[8] (Мат. 5:14)




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: danailvdimitrov
Категория: Забавление
Прочетен: 659128
Постинги: 302
Коментари: 397
Гласове: 1297
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031