Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.04 22:00 - За Звуковата тишина
Автор: danailvdimitrov Категория: Забавление   
Прочетен: 200 Коментари: 0 Гласове:
4



За звуковата тишина

                  image

Мястото на човека е вселеноцентрично. Него Господ  е поставил в сърцевината на своето творение и го е обградил от природения му свят. Поставил го е (по време) накрая но е ясно че така е замислено още в самото начало, защото човекът е Божи образ. Така смисълът на творенията е да обслужват този образ. Затова и човекът ги харесва и търси, понеже са направени за него. Те са направени първи, но обслужват него , който е направен последен.

Нищо от направеното от Бога не го дразни и не му изглежда несъвършено. Огромните и величествини картини на мъртвата природа го въодушевяват, покривката от злак и треви по тях, го успокоява, храни душата и тялото му, а разнообразието на животинския свят го развеселява и ободрява престоя му на Земята.

В тази симфония от форми, цветове и живи организми, звуците заемат особено място. Те допълват заедно с ароматите триизмерната дреха на човешкото битие. Нея той носи като спомен от изгубения рай. Вместо Господния глас сега  чува само шума на вятъра и морския прибой, бълбукането на планинския поток, ромоленето на дъжда или грохота на бурята. В тях той се опитва да разпознае отделни думи от забравения език на неговия Небесен отец, затова често стои насред божието творение и се вслушва в неговите звуци. Уви те както и езика на животните отдавна са забравени. От времето когато зад гърба му бе затвоена вратата на рая са изтекли вече повече от седем хиляди години.

И все пак до ден днешен когато се заслуша в звуковите дантели изплетени от десетки горски птици, човекът изпитва умиление и сладост, а скърцането на дърветата под напора на вятъра или срутването на група камъни в планинското усое за нас хората не са някакъв дразнещ слуха шум, а звукова картина от велик художник.

Затова тази сакрална тишина, напластена с много покривки от фини звуци е томителна и лечителна за човешката душа. Там тя си почива и се и облагородява- там се възражда.

Ето защо съвремения свят зверски се бори с нея и всячески я руши. С помоща на бесовете, изкривения от греха уродлив човек, „създава“ и „произвежда”  освен всичко друго и невъобразимо количество „звуков боклук“. Той разорава с машините си всички звукови простори и в небето и на земята и под водата.  От грохота на тези негови „звукови трактори и звукови плугове“ бягат птици, животни и риби-излизат на брега и се самоубиват, скриват се в пещери и пропасти, отлитат си завинаги. Със звуковите си резачки (мотори,скутери, АТВ-та, автомобили, камиони,самолети ) всеки ден той нарязва на парчета всичко което е оцеляло през нощта като тишина и покой.  В градовете звуковото замърсяване така се е омесило със самотните трели на тук там оцелелите птици, че идването на пролетта одавна вече не е мелодия от четирите сезона на Вивалди, а мътен и плътен катранен звук от паразитен строителен шум и бучене на автомобилен поток. Нивото на шумовия фон е толкова високо, че прилича по-скоро на  прииждаща тежка вода от кал носеща звуковите отпадъци на цивилизацията. На човек му се струва, че скоро ще оглушее съвсем. Да, от човешките звуци човек може да оглушее. А от Божествените- да си възвърне слуха.

Някога монасите бягали от света заради неговата шумност и безспокойство. Търсели не просто уединение [1], но и тишина. Пустинята била съвършеното място за това. В нейната тишина се чува молитвата, собствените мисли и най-вече Божия глас.

Но каква ли шумотевица е предлагал тогавашния град? Тропот на коне и каруци и събиране на хора по тържища и пазари. Нищо подобно на днешните мегаполиси с техните „звукови телени мрежи“ опасли всеки квартал.

В него човекът е „звуков роб“- понеже не разполага със собствена тишина.

Дори метър на метър тишина няма както е в по-изисканите затвори за градски обитатели (не случайно наречени „затворени“ комплекси).  Острите звуци като шипове се забиват в тялото му и го обгаждат отвсякъде. Тук той е затворен като в „звукова консерва”. Има задължителен „обществен шум“ на който е принуден да се подчинява и който следва определените за това часове.

(молитвената тишина на манастира и четенето на нощодневния цикъл от молитви са заменени с паразитните обществени шумове, както следва:)

Полунощница: заменена от пускане и спиране на инсталациите в ТЕЦ-овете и промишлените предприятия,

1 час: Шум от прибиране на отпадъци и почистване на улици-сутрин, шум от доставки за магазини, 3 час: шум от жп транспорт, от въздушен транспорт, ремонтен шум, производствен шум

6 час: аламени звуци на коли със специален режим на движение (линейки, пожарни, полиция и други силно тревожни шумове)

9 час: битов шум с особено разнообразие доколкото само домашните уреди произвеждат трудно изброим брой битов шум, шум от съседи който поради естеството на човешката нетърпимост и нашето себелюбие спада към особено досадните и дразнителни шумове и звуци, музика с високи децибели( без значение от какъв вид е), обществени изяви генериращи шум като: фестивали, концерти и други масови събирания и т.н и т.н Има го и личният шум от конкретното лично работно място, който натоварва допълнително и строго индивидуално.

За още по-сигурно „човекът-консерва” сам си забива и два „звукови шиша“ в ушите слагайки там две  слушалки и отива на „джогинг“ сред „природата“ на някой булевард .Там той тича  „за здраве“ покрай дълъг линеен източник на шум (и мърсотия) какъвто представлява неспирния поток от коли. Вибрациите от него са като от високо волтов проводник. Силно „токсичният звук“ пък който изтича през слушалките в ушите му и от там направо в мозъка, довършва умъртвяването на тишината и покоя в душата. Тя, душата вече е превъзудена и тревожна. Нервност я обхваща постепено като пълзяща екзема, защото активните и силни звуци изпъват душата като струна. На тази струна обаче започва да свири вече „друг“ изпълнител-демонът на безспокойството.

***

За молитвената тишина

При строежа на Соломоновия храм се съблюдавала пълна тишина (виж Трета кн.Царства 7:46 и 6:7[2] –отразени в Ръководство по изучаване на Свещеното Писание- Ветхозаветни исторически книги стр.121) тъй като когато съграждаш  светилище  винаги трябва да го правиш с внимание и трепетно благоговение. В този случай именно тишината се явява онова благоговение пред светинята което е нужно на душата когато съгражда храм.

Така както е необходима „молитвена” тишина за да се чуе молитвата ни , така е нужна и „градивна” тишина за да се въздигне храм към небето и към Господа. С други думи извършва се строителство в тишина.

Молитвата също е градеж. С нея пък се съгражда храма на покаянието. А смирението е основния градивен материал в този храм. Негов звуков израз е благоговейното пение, без остри и резки звукови изблици и разбира се без паразитния шум на говоренето.

Затова обратно на този процес -онези които говорят в църквата, рушат храма.[3] Те строят наново вавилонската кула на човешкото многоречие и непокорство. Говорът и шумът в църквата са звуковия израз на безчинието и леността, така както воплите и страстното пеене[4] пак там са израз на тшеславието и гордостта.

 Мълчанието в църкватата е хоросана който скрепява молитвите ни към Бога и съгражда духовния храм на вярващите. Защото по време на служба всички вярващи още  веднъж и още веднъж, в своето си време, съграждат с молитвено присъствие своя личен духовен храм пред Бога. Той запълва отвътре материалния храм направен от камък и бетон, така както душата изпълва отвътре материалното ни тяло направено от плът и кръв. И ако неговата  външна форма е по-величествена и по-голяма от това с което ние го изпълваме , то това си остава изклчително наш духовен проблем.

 

За паузите в говора и в общуването между хората.

 

Човешката реч съдържа в себе си необходимите паузи които свързват отделните думи с парчета от тишина. Те са неоходими както за осмисляне на казаното така и за да се подчертае по-добре неговата подредба и значение. Така е и във всяка човешка дейност която се нуждае от пауза т.е от почивка. Така е бил създаден и света- на седмия ден Господ си починал. Спирането на работата върху нещо има смисъл на осмисляне на свършеното и даване на благословение за неговото бъдещо битие.( И”- видя Господ че е добро и рече –да бъде!”)

Уви не така е в света обсебен от демона на безспокойството. В него се работи без прекъсване до пълна изнемога и припадък, без значение дали си в офис на Уолстриит  (в превод улица-стена, т.е „задънена улица”) или си в Северна Корея където официално няма почивни дни. При идването си на власт в Съветска Русия комунистите пък искаха да въведат декади т.е десетдневки –работа по десет дена и един почивен ден.[5]

Големият град като еманация на светската тревожност и човешката побърканост се характеризира с това, че е вечно буден и никога не спи. Той е непрестанно превъзбуден, никога няма пауза за почивка и никога не угасва лампите си за покой, той е вдаден до безкрай в своята страст да е динамичен и разточително бъбрив също както и своя патрон –дявола (който също никога не спи).

А точно така се губят радостотворния плач и покайните сълзи , както е забелязал и св.Иоан Лествичник , който трудно придобит плач „...лесно изчезва от околния шум, телесни грижи и наслаждения, а особено от многословие и несериозност” (Лествица :стъпало 7, т.5)

Френетичното общуване наречено комуникация е друго болестно състояние на съвременния човек, което не търпи паузи и поемане на въздух в обмена на познания и мисли с другите хора. То даже се нарича обмен на информация, а не събеседване.  Защото всъщност хората не събеседват, а се заливат с тонове информация която в крайна сметка отмива като мощен порой човешкото общуване и човешкия фактор в него. Не случайно Господ е отделил чрез езиците отделните общности и народи и по този начин ги е запазил от прекомерно и излишно общуване и от загуба на идентичност. Днес „хомо-глобаликус” е нонстоп онлайн свързан с целия свят и няма никакво време за самия себе си. Той е обсебен от „беса на комуникацията”.

В противовес на това, светиите ни дават пример с отшелничество и безмълвие. Срещата на един от тях с друг негов съмишленик е рядкост и често пъти се случва само веднъж или два пъти  в рамките на живота им (св.Василии и св.Ефрем Сирин, св. Зосима и Св.Мария Египетска-----)

Поставяйки паузи в общуването по между си те сякаш го правят по пълноценно и осмислено.

При  нервната и безразборна съвременна комуникация във всички посоки, се губи всякаква иерархичност на общуването и то става самоцел. Единствената  последица е емоционална превъзбуденост и разпалване на всички човешки страсти едновременно.  Емоционалните пикове често се озвучават с емоционални викове. Те са ярък белег на неуравновесената човешка природа. Същата е лесно податлива на влияние от демоничните фактори на средата- филми, телевизия, новини. Всяка „развълнуваност” на душата се „озвучава” от човека и се получава звуковата картина на неговото душевно състояние- гняв, раздразнителност, нуедоволетвореност, ярост и т.н.

 Скоро тя напуска отделния индивид и търси да се слее със звуковата емоционалност на хиляди болни от същата болест хора. Така лудите се събират по стадионите за да крещят заедно, превъзбудени от една обща страст (т.е.болест). Други (по-тихи) луди отиват на опера и театър и сдържайки емоцийте си докато трае представлението- изригват във звуков екстаз в края на всеки завършен момент. В зависимост от вълненията на душата други пък излизат на политически протест и разбира се...правят същото. Така звуковата експлозия на хиляди поразени души става израз на тяхната обща болест. Светът бавно се превръща в лудница.

За звуковите пространства

Но сякаш най-поразителен белег на съвремения свят е учестяването на неговия пулс и забързването на всяка една човешка дейност. Всичко се ускорява с такава бързина, че ергономичните характеристики на човека отдавна са надхвърлени няколко пъти. Той се движи със скорости немислими за неговото тяло и дори за телата на целия животински свят, преодолява за часове разстояния които са извън нормалните му биологични възможности за целият му живот, възприема количества от звуци и цветове в пъти повече от колкото са му необходими в естествения му ритъм на живот и е все по-ненаситен за това. Сякаш някой услужливо му дава да пие вода от която непрекъснато му се разпалва жаждата. Обемът от информация е толкова голям, че той започва да забравя това което е правил преди два-три дни за да може да възприеме и отработи прииждащата нова информация. Излиза, че животът му се удължава, а той помни все по-кратки епизоди от него.

Лятото например  отдавна няма дължината на звукова вълна от 3-4 месеца. То е накъсано от демоничния ритъм на десетки събития които носят своя различен и непознат звук: пътуване по няколко пъти в сезона до различни места с различни транспортни средства и срещане с различно говорещи хора. От хомогенния звуков простор на цял един сезон от детството, сега не е останало почти нищо. Само за 3-4 дни се сменят по 7-8 звукови картини които са коренно различни- напускане на мегаполиса, шумен дълъг път, звуков сблъсък с друг град, достигане до звуково балансирана среда (море, планина и т.н) и отново в обратен ред  през същите звукови препятсвия или по-точно звукови и емоционални трапища.

Така звуковото пространство описано  в разказите на много писатели се разпада под натиска на блъскащите се в него и  бързо тичащи във всички посоки хора. Затова и песните които се реят в онова пространство и които са били създавани за него (виж фолклора на отделните народи- песни за поле, за планина и т.н) днес са само ретро спомен. Те не могат да обитават звуково това пространство понеже то отдавна е изчезнало. Естественият еволюционен край на песента е съвремения рап. Той представлява парчета от думи на музикален фон понеже за повече няма време. Набират популярност и записите на естествени и незасегнати от глобализацията и цивилизацията звукови картини от море, гора, планина, джунгла, пустиня и т.н. също както кутиите със затворен въздух от различни места по света. Скоро тези звукови еквиваленти ще се продават като шевици автентичен фолклор или ще се складират като изчезналите семена за посев във новите Ноеви ковчези в Норвегия и на други места по планетата.

                              image



безкрайните звуковите полета в които се рее жетварска песен от миналото отдавна вече са обрасли с бодливи туфи от паразитен шум на автомобили, машини и тълпи от хора.

 

Променя се и състава на човешките обиталища. Преди те са били равномерно заселени ( „Плодете се и се множете и населявайте земята....Битие), докато сега имаме рязко обезлюдяване на земята и концентрацията на купища от непознати хора в тесните и шумни сборища наречени мегаполиси. Ще рече , че в момента тече процес обратен на Божията заповед и благословение за разселване на хората по цялата земя. Докато Господ ни призовава  да се разселваме, дяволът и неговите слуги ни призовават  да обезлюдяваме Божията земя и да се събираме на едно място. То разбира се е шумно, многолюдно, претъпкано и нечисто. В него няма покой.

Там на хората им се иска да извикат със всичка сила : ТИШИНА!


[1]  Св. Иоан Лествичник казва :”... в това ни уверява примерът на Иисус, Илия и Иоан, които са се молели в уединение. Но аз съм виждал, че у някои хора се пораждат сълзи и в градовете, и всред множеството. Това става по злоумисала на лукавите бесове, за да помислим, че не получаваме никаква вреда от множеството и да се сближим със света. ( Лествица . стъпало 7:68)

[2]„ Когато се градеше храмът...ни чук, ни тесла, нито друго някакво оръдие се чуваше в храма при градежа му”

[3] Глава 30. О еже не творити бесед в церкви.

Потребно есть ведати и сие братиям, еже не творити бесед, стоящим в лицех церковных: всяко бо и сие возбранено есть от святых отец: но ниже исходити кому, или входити, дондеже поставлено будет чтение. Не точию же, но ниже входити кому на место свое, егда поет лик, в немже стоит: Но егда начнет другий лик пети, тогда входит на место свое, творя поклон братии.

 

 

 

[4] ТИПИКОН-Иерусалимски Глава 28. За безчинните вопли.

 „Безчинный вопль поющих в церкви, не прияти того к церковному пению. Такоже и прилагаяй к церковному пению, не приятен есть: да извергутся сана своего, и паки в церкви да не поют. Подобает бо пети благочинно, и согласно возсылати владыце всех и Господу славу, яко едиными усты от сердец своих: преслушающии же сия вечней муце повинни суть, яко не повинуются святых отец преданию и правилом.

 

 

[5]  В 13-то стъпало на Лествицата -За унинието и леността, св.Иоан Лествичник говори че тези страсти не рядко се раждат дори от прекомерната работа и от безспокойството. Последното става белег на неспокойния дух който кара често монасите да сменят или да напускат манастирите си и да не следват нарежданията на духовния си наставник.  



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: danailvdimitrov
Категория: Забавление
Прочетен: 406602
Постинги: 289
Коментари: 383
Гласове: 1268
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31