На другият ден малко преди пладне младата журналистка стоеше на прашната селска гара където според някакво легендарно селско разписание с много точки и запетайки оставени от поколения мухи и комари, трябваше да мине с голяма достоверност така наречената „електричка”. Тя собствено приличаше на реквизирани вагонетки от затворената мина над селото, които сякаш бяха заварени една за друга и досъединени с ламарина за да заприличат на нещо като вагон-ресторант. Или поне на нея така й се стори, без да има основание за това.

Тя с неохота се качи в купето отворено като салон за билярд и седна на една от дългите дървени пейки. Влакът тръгна и скоро всичко щеше да е само спомен и един два магнетофонни записа, когато влакът който не бе изминал и един-два километра внезапно спря. Оказа се че малко след като беше потеглил бе спрял тока и той, нали е електричка...а бе с една дума остана на съмнително изчакване.  Младата журналистка слезе от влака както направиха и местните  хора и се заоглежда наоколо. Тези селяни обаче клатейки многозначително глава тръгнаха във всички посоки и видимо се връщаха по домовете си убедени, че днес ток няма да има и значи ще се пътува най-рано утре сутрин.Тя се заоглежда безпомощно но единственото което я поуспокои беше силуета на близкото читалище „Възраждане” към който тя се отправи с бързи стъпки и плахи надежди
 Посрещна я как Гинка със свещ в ръка , после я настани в читалнята, все пак беше читалище , и както си му е реда я попита какво ще чете, сякаш беше управителка на ресторант. Донесе и кафе от джезве приготвено на газов котлон и започнаха сладко да си приказват в очакване на тока, който явно някъде се беше запилял. Тогава в разговора младата журналистка, ей така на шега подметна нещо за селските лунни легенди и за забравеното момче на Луната.

-          Ааа Роберто ли, знам го знам, нали още му пазим спомените от Луната.

-          Как, ама нима...аз пък помислих...

-          Не бе не истина е. Тука са при назе сичко дека е писал. То се поизмъчило момчето, та като ги четох първио път –ревах. Сакаш ли да ти ги дам?

Младата журналистка само кимна с глава, понеже съвсем не се надяваше на такава ценна етнографска находка.

След малко кака Гинка се върна с една поомазана връз дебелшка тетрадчица и я остави на масата пред слисаната все още журналистка. На нея пишеше:

Отчаян Дневник на Роберто Кокорузов- редник беглец-отшелник и изследовател

В него по неизвестни причини липсваха първите няколко глави упоменати в Съдържанието на първата страница а именно:

Глава 1 Лунната диета и нейните последици за организма в състояние на полутегловност и на пълна безтегловност

Глава 2 Как лунната стъпка спасява от нощните хищници

Глава 3 Хвърлям сигнални камъчета към Земята

Това много разстрои младата журналистка и особено липсата на Трета грава която видимо кореспондираше с нейните интервюта и свалени репортажи от бай Денчо Усъмнителния и Капитана. Така прелиствайки остатъците от скъсани страници най-накрая тя попадна на първата частично западена грава и зачете с настървение:

Глава 7 Започвам да отглеждам домати и краставици

С малко пръст от градината на стрина Стойна примесена с пробите от марсианската червена почва с вулканичен произход успях да си направя първата лунна фитирия с лук. Почвата на Луната е непригодна за поливно земеделие затова пробвах с пробите от Марс. Те нали за това се наричат проби за де се правят с тях най-различни пробни експерименти. Добавих и малко домашен чернозем от село. На лунна светлина се оказа че лука, морковите и доматите виреят най-добре. Така още на първата година се сдобих със зеленчуци и някакво количество червенчуци (понеже червената марсианска почва първоначално ми докара червени краставици и червено зеле). Но понеже....(тук текста не се чете пък и липсваха страници)

Глава 8 Първи бидон с туршия

Втората реколта беше по-успешна от първата защото размесих земна пръст с лунна пепел в съотношение 1:3 без да добавям марсианска почва. Така зеленчуците запазиха своя зелен цвят. Първия бидон със зеле моркови и целина затворих на 13 ноември по пълнолуние, понеже тук на Луната пълнолунието беше в изобилие, та и аз се възползвах. Първите 2-3 дена оставяте бидона в светлата част на Луната където е по-топло и ферментацията е много бърза. След това го прибирате в тъмната част за да се запази зелето по-стегнато и хрупкаво за по-дълго време.

За бидон ползвах пластмасовия резервоар за резервно гориво. Той беше празен и летеше с нас в космоса за всеки случай ако случайно открием петрол на Луната да има къде да се съхранява.

Глава 9 Първа ферма  на Луната

С моето куче Балкан решихме в края на втората година да обиколим владенията си и да направим проучвателна експедиция в ляво от големия кратер. Балкан който беше експериментално куче за космически пътешествия остана в товарния отсек при изстрелването на  възвращемия модул за земята. Навярно в капсулата нашите космонавти много са се чудели защо кучето е спряло да лае. То лаеше през цялото време от спътниците на Марс чак докато кацнахме на Луната. Извстно време си мислех че може да са забелязали липсата му и че всеки момент ще се върнат поне него да си го приберат, но после се сетих че това са български космонавти, а не англо-американски да речем че да се връщат заради едно куче (и то експериментално)  и бързо отхвърлих тези безумни идеи от главата си които само ми навяваха напразни надежди и униние. Освен всичко друго се сетих, че в този ден имаше някакъв важен мач по телевизията и съвсем се бях отчаял  за своето спасение. За да се разсея с нещо реших да се поразходя из околността което ми отне две безплодни години на празни надежди.

Глава 10 Втора ферма на Луната (до първата)

(липсва цялата)

Глава 21 Прихващам сигнали от Земята

Мина известно време докато се сетя че на нашата първа база на Луната освен провизии може да открия и някой друг полезен уред, като отварачка за консерви, тирбушон, чушкопек и други. Така попаднах на предавателната станция която ни служеше за свръзка с Центъра в Горно Бай Конурово както и с чинията на Булзуджа и командния център в НДК. Тя за мой късмет работеше безукорно, макар и само еднопосочно т.е само засичаше сигнали изпратени от Земята до станцията понеже обратния ретранслатор беше отлетял заедно с възвръщаемия модул. Това беше един доста неприятен иначе факт, който обаче в последствие  се оказа страхотно облекчение защото сега можех да слушам западна музика направо в ефир, а не само Лили Иванова и Муслим Магумаев. Така покрай музикалните предавания на ББС внезапно научих за предстояща американска мисия с астронавти до Луната. За мен това беше като сбъдната мечта, цяла нощ не можах да спя кото при пълнолуние. Даже се притесних да не взема да стана някой лунатик, както съм си така на Луната...

Най-накрая след дълги душевни терзания успях да укротя поривите на своите тинейджърски (тогава им викахме младежки) вълнения и малко  се поуспокоих.

 Това което ме разстрои сега беше не само възможността, че мога най-накрая да бъда спасен но и че ако ме приберат на американския космически кораб направо ще кацна в Америка и по този феноменален  начин ще се сбъдне мечтата ми да избягам на Запад, което по онова време беше голямата мечта на цяло едно поколение.

Дълги нощи спях под открито небе и си представях как каца огромен американски кораб целия облян в светлини и как лунни астронавти слизайки от него по дънки и с бутилки Кока-Кола се насочват към мен- одрипавелия и отчаян туземец от Луната. Идея си нямах, че техния модул-полу-консерва, полу-автоматична-пералня е малко по-голям от нашия и побира само трима души, а за четвърти и то от България въобще нямаше как и да става на въпрос. Но тогава заслепен от младежката си наивност живях няколко месеца в пълно блаженство.

Накрая дойде великият ден на изстрелването. С далекоглед в едната ръка и слушалка да другото ухо следях пряко в ефир движението на кораба „Аполо”. Внезапно на третия ден от изстрелването той зависна на орбита някъде , по моя преценка на около километър-два от нашата станция и така остана за няколко часа. Поради сянката в радиовръзката в този момент само аз чувах разговорите на тримата космонавти, докато радиопредаванията от Земята замлъкнаха. Ясно различавах някакви спорове за някакъв мач по бейзбол който щял да започне след няма час. Изби ме студена пот.

 Нима отново ще бъда изоставен заради някакъв си мач по телевизията. Каква  е тази моя орисия, какъв бе този мой късмет? Дали това не бе наказание от Провидението задето напуснах бащиния си дом без благословия? Или задето носех  пионерската си връзка на училище винаги в джоба.

И ето че корабът-тенекиена консерва смени курса си и съвсем видимо се приготви за обратен полет към Земята. И най-страшните ми опасения се сбъдваха наживо. Изведнъж от него, пред смаяният ми от ужасно предчуствие поглед се откъсна голям товарен прицеп и със страшна сила се стоваряса на лунната повърхност някъде на около 3-4 км от мястото на нашата база. С бинокъла си го виждах ясно дори от тук.

В този момент прибирателната капсула, която едва сега забелязвам колко е малка, като кенче от кока-кола, издаде досаден свищящ звук от включените двигатели и безнадеждно се отправи в обратна посока към Земята. След около двадесет минути в ефир се чу сигнал от Земята който предаваше кацането на тримата астронавти на Луната. Бях силно объркан виждайки как те точно обратното на това което се говореше в ефир, не само че не се готвеха за кацане,ами  вече се бяха почти скрили  далеч зад хоризонта .

В  същото това време в прякото предаване се чуваха ясно техните гласове ...”Хюстън Хюстън ето една малка крачка на човека която е голяма крачка за човечеството” или нещо подобно.

Беше зловещо. Разбрах че това бе краят. Осъзнах с цялото си съзнание, панирано като черноморска мерлуза в галета, каква бе цялата истина.

 Никой не е и смятал да каца тук на тоя камънак и пущинак, това беше една явна заблуда. Всичко беше нагласено в студиото и се предаваше на живо на запис, а истинските разговори  на астронавтите които малко по-рано чух само аз, си останаха там някъде да висят над Морето на безспокойствието. Дори сигналът в ефир изостваше с около 20 минути което ясно показваше че идва от Земята, а не от Луната.

Тогава си спомних за коефициентите на дезинформация (Кдф) на моя стар учител по физика и горчиво заплаках.

Аз бях прокълнат от Провидението да остана сам на този остров-скала насред космическия океан.   Аз Роберто Кокорузов ще остана в историята като забравения корабокрушенец на Луната, несретникът когото никой никога няма да потърси понеже вече никому и за нищо не е нужен..

Всичко свърши! Край! Енд-ът на ендовете! Щом и американците не искат да кацнат на Луната аз съм загубен.

(следва продължение)