Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2019 09:00 - Един българин на Луната (продължение към част Трета)
Автор: danailvdimitrov Категория: Забавление   
Прочетен: 408 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 17.08.2019 00:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Глава 22 Неочакваният изоставен товар

От учителят ни по география в гимназията, съм запомнил че след всяко възвишение следва голяма падина, че след всеки голям възход винаги има и голямо падение, но и че обратното не винаги е вярно.

Така след злополучния за мене ден в който цялото човечество на Земята ликуваше, че е стъпило на Луната, аз  единственият негов представител на същата тази Луна, в този „тържествен” момент бях изпаднал в най-дълбока скръб и депресия. В главата ми нямаше никакъв Бетовен, никаква „Ода на радостта” а само мрачните вълни на Берлиоз и подтискащите фанфари на Вагнер които да фанфарят из цялата тъмна страна на Луната.

Стигнах дотам че замислях самоубийство като се засиля и скоча в дълбокия и също толкова безнадежден Космос под мен. От емоционална преумора съм заспал или може би дори съм изпаднал в безсъзнание. Събудих се от лекия ветрец който подухваше и вееше знамето на Съединените Американски Щати забито на няколко метра от главата ми. В голямото си вълнение така и не бях забелязал че заедно с товарния прицеп към повърхността на Луната беше изстрелян и един харпун за риба тон със закрепено на него шарено американско знаменце.

Така беше формално маркирана тяхната територия. Като типичен българин аз взех че го счупих и захвърлих в един хендек, като по този вандалски начин удоволетворих своя кипнал гняв и възмущение и се почуствах за пръв път горд от това че съм българин от стар род на хуни и варвари.

Сега върнал предишната си бодрост и упование в собствените си сили, седнах на трезва глава и анализирах създалата се ситуация.

За мен беше пределно ясно, че безспорно ще има още мисии до Луната. Въпросът беше колко от тях ще бъдат фалшиви и дали бих могъл да се възползвам от „истинските” по някакъв начин. Вероятно те пак щяха да бъдат с екипаж на стационарна орбита и затова аз започнах да мисля как да им подам сигнал, дали с фенерче или със счупено огледало или просто да изстрелям сигнална ракета.

От друга страна според установения от учителя ни по физика теоритично и потвърдения от мене практично Кдф_USA те ще би трябвало да бъдат най малко 13 и най-много 17 на брой. Разбира се  отчитайки специфичните национални нагласи на западната култура, можеше да се очаква, че 13-та  ще се окаже съвсем преднамерено фатална с някаква дълбока политическа цел, но каква точно още не знаех?

Започнах стрикно да следя новините по всички основни медии и да си водя бележки. Сега главното беше какво ще отговори Москва.

 Таях бледи надежди които на лунната светлина изглеждаха още по-бледи, че може би от там все пак могат да изпратят пилотирана мисия с хора, или поне с куче лайка или маймуна от Ленинградския държавен цоопарк, които да оставят на Луната за да изследват техните жизнени функции преди да пратят човек.

А може би и затова астронавтите на първото Аполо не слязоха на Луната. „Съветите” непременно ще се опитат да ги изпреварят и да спуснат екипаж, -ободрявах се аз. Ако ли не, поне ще проследят жизнените функции на оставените животни и аз тогава може би ....въобще кроях най-невероятни и невъобразими сценарии. Логичните ми предположения се оказаха верни, но не бях предвидил едно обстоятелство, а то бе следното. На първата си пилотирана мисия руснаците наистина изпратиха кучето Лайка. И както си му е реда то така се разлая по моя експериментален Балкан, че заглуши всички сигнали към Земята.

Явно уплашени за мисията „Съветите” изтеглиха предсрочно мисията като обявиха че са изпълнили програмата си предсрочно. Скарах се на Балкан и той сякаш разбра какво бе направил понеже нито кучето Лайка нито кораба се докоснаха на земята, т.е луната. При втората мисия спускаемия апарат само се доближи до повърхността и от него бе спусната една коза и няколко репи, като корабът „Союз-3” отлетя обратно. Козата разбира се избяга подплашена от шума на двигателите и аз не успях да я уловя но прибрах репите с намерение по-късно да я примамя.

 Скоро обаче надеждите ми за истинска пилотирана от хора мисия бяха тотално или по-скоро „тоталитарно” разбити, а тъмните ми опасения напълно потвърдени. От Москва обявиха безпилотен полет до Луната с луноход. Това означаваше само едно, че нито американците нито руснаците са имали каквото и да е намерение да кацат на Луната. Тогава какво?

Първата истинска, а не опознавателна мисия на съветски кораб до Луната се оказа потресаващо копие на американската, както „Волгата” беше копие на „Форд Мейнлайн”. Съветския товарен кораб откачи цялото си шаси и то с подобен гръм и трясък (даже и това бяха изкопирали от американците, как го правеха не знам) се стовари на около 25-30 км от нашата база. Прахът който се вдигна във въздуха стоя почти цял ден и се виждаше от километри.

Сега за мен бе ясно едно- Луната се ползваше за някакво гиганско разтоварище. След тази руска инвазия последваха няколко американски , които стоварясваха значително по-малки контейнери но чието общо количество надхвърли почти двойно руското.

Крехката ми надежда в началото че това може да е оборудване за лунна база вече нямаше никакво основание. Всичките пратки бяха хвърляни високо от орбита и често приземяващите парашути бяха толкова слаби че контейнерите се разбиваха на парчета върху лунната повърхност. Нормалните за подобни доставки амортизационни взивове направо липсваха. Това не спираше да ме озадачава и черни съмнения че и едните и другите са решили да превърнат Луната в земно сметище ме обземаха след всеки  нов облак лунна пепел който тези пратки вдигаха.

Не смеех дълго време да се доблрижа до тях въпреки че дори най отдалечените падаха на около 30-40 км от моето убежище, само защото си бях внушил че това са или радиационни отпадъци или бойни отровни химикали с изтекъл срок на годност.

Но ето че дойде въпросната 13 мисия на „Аполо” .

Зачаках с нетърпения да чуя какво ще се случи понеже освен първата, в нито една след това нямаше пилотиращи астронавти. Товарите бяха хвърляни от автоматичен кран. Затова слушах с внимание т.нар. „преки репортажи” в ефир. Този път сценарият беше тежка техническа авария. Докато „Аполо-13” хвърляше поредния метален контейнер „висейки” на орбита, в ефира от Земята се разиграваше драмата „Трима астронавти в беда”.

Реших че това е началото на края- „повече мисии няма да има”, казах си аз. Нямаше какво да губя! Реших- сега или никога. Бързо извадих от аварийния комплект на нашата станция сигналния пистолет „Шипка-6” и стрелях по посока на орбиталния модул „Аполо 13”. Това се оказа голяма грешка. Нашият пистолет като всеки секретен модел се оказа картечен. Върху тенекиената космическа станция на американците се посипа дъжд от сигнални куршуми, в цветовете на българското знаме, бяло зелено и червено като при заря на 2 юни.

Те като че ли повредиха тяхната комуникация защото в ефир чувах само „Хюстън Хюстън имаме проблем...”, докато от Земята взеха това за част от сценария и започнаха да им отговарят с готови реплики как да си оправят проблема дето уж го имат. Е да де, ама те наистина го загазиха понеже тенекето им се разхерметизира и започна да се върти в кръг. Разгеле накрая някой се сети да запуши дупката с велпапе от кашони с  цигари „Кент”и вестници „Ню Йорк Таймс”, но като че ли пък сега нямаше обратна връзка от Земята.

А бе въобще получи се драма която и в Холивуд не знаеха как да решат. Модулът започна бавно да се завърта на 180 градуса западна ширина и подготви двигателите за отлуняване и излизане на открита земна орбита. Вече знаех, че предстои да направя втора фатална грешка но нямах избор. Естествено че нашата разработка картечен пистолет „Шипка-06” имаше и разервен вариант за стрелба с камъни и дЪрве. На бързо го заредих с камъни и стрелях по „Аполо”. Този път се оказах по-точен и голяма част от тях счупиха илюминатора и паднаха в дневния отсек на астронавтите където уж те трябваше да седят пред пулт с мигащи копчета и лампички .

Нищо –казах си аз, поне да занесете някой и друг камък лунна проба в НАСА. Да има какво да изследвата на Земята, че май-това ще ви е последната експедиция с хора до Луната.

И се оказах прав, малко след това, първо съветската програма, а след нея и американската, бяха официално закрити. Разликата беше само в това че американските мисии продължиха до 17, като този път дори не изстрелваха товарни кораби и всичко беше само  един театър в ефир нещо като нашия радиотеатър по програма „Хоризонт” с Апостол Карамитев , докато Съветите изпратиха най-накрая една последна пратка която съдържаше истински работещ лунноход .

 Това изключително много ме озадачи. Той беше само на 7-8 км по права линия и аз го виждах дълго време в окуляра на бинокъла си как с гребло заравя двата изхвърлени по рано контейнера в „Болшой Кратер”.

Както споменах и преди те бяха чуствително по-големи от американските но само два на брой и се бяха разбили още при прилуняването си, а от разсипаното им по повърхността съдържание струеше нежна синьо-виолетова светлина. Въпреки сковаващия страх, че това най-вероятно е коварното сияние от радиационни изотопи на плутонии и радии 48С, аз взех неразумното решение незабавно да тръгна в посока към все още копаещия лунноход. Мислех си че или ще се опитат да си приберат лунохода обратно с кораб на Земята, макар да не виждах такъв на орбита или, че чрез него поне ще мога да си осигуря обратна връзка със Земята.

Манията за връщане на Земята ме беше обсебила и аз бях забравил за всякакви мерки за безопасност. Носталгия, какво да правиш....

                                                                                 ***

На сутринта след като станах и се приготвих за път установих с изненада че страхът и куражът не се предават по наследство т.е генетично, а че се придобиват.

Цялата ми увереност от предходния ден се беше изпарила и в мен се бе настанил един необясним лунен страх. Аз потомъкът на един опълченец, на един мореплавател, на един пожарникар и на един далечен вуйчо случаен пътешественик се бях свил на кълбо и дори не смеех да си помисля за експедиция до „Большой”. Страхувах се безпричинно от една празна и пуста Луна на която няма никой освен мен и от един вече спрял и без грам електричество в батериите си луноход.

Едва на третия ден успях да изляза от вцепенението си и да си стегна багажа за изпът. Хранителните ми запаси бяха на привършване, а аз все още нямах нова реколта от боб и леща и ако и този път изпуснех да установя връзка с някой минаващ наблизо кораб, па макар и само товарен, рискувах да остана за десетилетия напред сам. След  Аполо 13 беше пределно ясно че нови мисии няма да има и че двете страни се готвят да обявят окончателното им прекратяване (доколкото изхвърлянето на отпадъци можеше да се нарече „мисия”)

Надеждата ми че може да има поне още една пилотирана от хора мисия сега ми се струваше толкова наивна и безумна че се чудех как преди въобще ми е минавала през ума. Сега тя се беше отдалечила от моята глава по параболичната апоапсида с която всяко тяло се отдалечаваше в Космоса от друго с по-голяма маса. И понеже масата на мисловното вещество в нея се беше уплътнила неимоверно в последните часове, то траекторията на тези мои мисли представляваше вече един съвсем разплеснат в пространството елипсоид.  Тогава за пореден път се самоубедих, че най-добре е да направя тази отчаяна експедиция до захвърлените контейнери или за да намеря в тях нещо полезно за мен или поне да умра от бърза токсично-радиационна смърт.

Но докато се подготвях за тази, както си мислех „първа и последна” експедиция и докато разсъждавах съвсем свободно какво ли би могло да има все пак в тях, внезапно си спомних че и американските пък и руските контейнери се разбиха с трясък на лунната повърхност, а това означава че нито едните нито другите са били здраво направени. Но тогава как е възможно да задържат в тях токсичните отпадъци без да навредят на екипажите си и без да ги облъчат по време на полета?

Тази мисъл така ме ободри и успокои, и толкова много ми хареса, ча аз трескаво започнах да се готвя за път. Вътрешно в себе си вече бях убеден че там нямаше никакви опасни материали, почти сигурно нямаше и оборудване, но също толкова сигурно нямаше и някакво опасно оръжие. Но какво всъщност имаше тогава?

Люборитството ми стигна такива високи радиационни стойности че ако имаше в този момент гайгеров брояч той положително щеше да дефектира.


(пак следва продължение)




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: danailvdimitrov
Категория: Забавление
Прочетен: 600586
Постинги: 301
Коментари: 397
Гласове: 1295
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728